Вход/Регистрация

Предстоящи курсове

schedule courses

shop banner

Рубриката

spodeleno lichno

Библиотека на победителя

biblioteque

График Активни заедно

aktivni zaedno planinata

Споделете вашите мнения и резултати

spodelete rezultati norbekov

Пътят на Мастера


Пътят на Мастера

М. С. Норбеков М. С. Норбеков

"ВМЕСТО БИОГРАФИЯ"

извадки от книгите на Мирзакарим Санакулович Норбеков

На седем-осем километра от селото, в което живеехме, когато бях малък, имаше абсолютно недостъпна за всички много примамлива страна. Тя всяка пролет се обагряше в червено – там цъфваше килим от макове.
През цялото време ме теглеше натам някаква невероятна сила, неразгадаема тайна не ми даваше мира.
Това място беше наблизо, но се намираше между два опасни бързоводни канала, с които винаги ни плашеха големите, когато бяхме деца.
Повърхността на водата в тези идеално бетонирани канали беше гладка като стъкло, само по краищата водата леко се бърчеше. Единствено по листенца и вейки, които стремглаво се носеха във водата, човек можеше да се досети, че скоростта на течението тук е огромна.
На единствения мост, който водеше към тази приказна страна, пазеше много злобен човек, той ненавиждаше деца. Впрочем чувствата ни бяха взаимни. Щом ни видеше, моментално освирепяваше. Размахал във въздуха страховита тояга, ни подгонваше с крясъци и викове.
Тогава той беше най-страшният човек за нас.
След двайсетина години случайно го срещнах на една сватба. Плахо седнах до него. И тогава разбрах, че всъщност той е много добър човек.
- Ааа, хулиганче, ти ли си! – позна ме той. – Колко си пораснал! Сигурно вече не тичаш без гащи, а?
От дума на дума му разказах какво изпитвахме към него тогава. И как дори ме е страх, че изведнъж ще измъкне от пазвата си тоягата и пак ще ме подгони! Той се засмя, после стана сериозен и тихо ми каза:
- Синко, когато започнах работа там, още в началото с ей тези две ръце измъкнах от реката няколко удавници. И досега ги сънувам! И когато виждах банда дечурлига да се приближава до канала, сърцето ми падаше в петите! Май крещях от собствения си страх, че някой от вас случайно може да падне във водата!
Прощавайте, малко се отклоних, но просто исках да ви обясня защо достъпът към тази приказна страна беше забранен.
И в една ранна утрин, преборил ужаса си, аз реших да преплувам канала. Още не беше съмнало, ураганен вятър духаше от изток…
Аз стоях на брега до камъка, под който бях затиснал дрехите си, за да не ги отнесе вятърът. Стоях и се колебаех да вляза ли във водата, или не.
В края на краищата разбрах, че ако веднага не вляза в потока, ще закъснея за училище. И… скочих!
Водата се оказа ужааасно ледена. Доплувах до другия бряг, но всичките ми опити да се измъкна от канала завършваха с провал – нямаше къде да се хвана, за да изляза. Водата ме отнасяше все по-надолу по течението.
Най-накрая успях – хванах се за твърдия ръб на смолата между бетонните плочи и се изкатерих…
Сърцето ми думка, едва си поемам дъх, зъбите ми тракат, но душата ми ликува – АЗ СЪМ ТУК!!!

Нямам думи да опиша това състояние!

Пред очите ми – безкрайно поле с червени макове докъдето ми виждат очите и слънцето наполовина е надигнало глава над хоризонта. Топъл вятър духа право в лицето ми и сякаш идва от самото светило. От вятъра маковете се люлеят в безкрайни вълни. Красота и свобода!
Тичах към слънцето и пищях от възторг като момиче!
Помня как исках тогава с мен да са приятелите ми, за да видят и те, да поемат в душите си това непонятно, лудо, възвишено, безгранично нещо!...
В този миг бях абсолютно сигурен: ако се затичам още по-бързо и леко подскоча, непременно ще литна!
Ще летя устремно, но ниско, така че с гърди да докосвам тези огромни прекрасни цветя…
Натичах се на воля като теленце, изскочило на свобода, и тръгнах да се връщам към нормалния свят.
Знаех, че съучениците ми първокласници няма да дойдат тук, колкото и да ги убеждавам. И набрах за тях букет яркочервени приказни макове.
master Norbekov 1.jpgЕдвам се измъкнах на другия бряг. Разтреперан си намъкнах дрешките и се затичах към училище с букета в ръка. Тогава научих колко са свободолюбиви маковете.
Докато пробягам осемте километра, на всяка крачка вятърът отнасяше червени листенца. Почувствах такава болка!…
За да запазя букета, го пъхнах под ризата си.
Стигнах до училището. Понасям се по неочаквано тихия коридор и разбирам, че съм го закъсал – закъснял съм! Леко драснах по вратата – никакъв отговор. Погледнах в стаята – празно.
Явно съм подранил!
Сложих на учителското бюро специално приготвен буркан от компот, налях вода и внимателно измъкнах букета – насмалко да заплача: бяха останили само голи стъбълца!
На някои от тях унило висяха запазени листенца. Сложих ги в самоделната си ваза и седнах да чакам съучениците си.
Минутите се точеха, но никой не се появяваше… Най-накрая разбрах, че нещо не е наред. Тръгнах на разузнаване – може би са във физкултурния салон?
На един от етажите срещнах байчото. Той ме разпита кой съм и какво правя тук, после се засмя: “Какъв отличник! Върви си, днес е неделя!”
На другия ден пак отидох до съкровената си поляна. И така всеки ден, докато прецъфтят маковете, носех в училището по мъничко от тази красота… Впрочем никой не й обърна внимание.
И сега, щом се уморя да играя досадната роля на възрастен, си мисля как безумно ми се иска да се върна в маковата си страна.
И аз мислено се виждам на реката, гледам в наситено синята вода. Първо си свалям папийонката, пускам я и виждам как я отнася въздушният поток.
После събличам сакà, смокинги, фракове, хвърлям ги на прашния бряг. След това с наслада гледам как вятърът ги подхваща и ги понася като купчина боклук.
Накрая с огромна наслада свалям и последната подробност от тоалета си – чорапите, купени в суперскъп лондонски магазин! Вдигам ръце към небето, хвърлям оковите си на възрастен човек и си повтарям: “А така, така ти се пада!”
Засилвам се и скачам гол във водата!
...
Бях в къщата на родителите си и се качих на тавана.Просто си спомних, че там имах стая, грамадна стая, в която ходех преди трийсет години. Тя беше моя дворец.
...
Качих се, а не мога да намеря тайния вход. Само прахоляк и нищо друго. Изведнъж видях долу между плочите познати очертания.
Отидох, клекнах и така се вмъкнах вътре. А съм бил с такава височина, че влизах с гордо вдигната глава! Намерих мястото, където винаги съм пазил скъпоценностите си. Отворих го – вътре парчета от порцеланови чайници, лимонадени запушалки, станиолови пари от пакети чай, бонбони и шоколади, които ми подаряваха на Нова година. Ходех с издути джобове, защото носех всичко това със себе си.
Помня, че имах играчка, каквато нямаше никой друг. Истински автомобил. Той можеше да пътува навсякъде – и по радиаторите, и по прозорците. А всъщност беше само отломка от мотоциклетен акумулатор.
...

Дайте да мръднем трийсетина години назад. Да се разходим по занемарено селище с мръсни улици, пътьом старателно приветстваме с крака произведенията на хергеле проскубани пушкомовци.
Да влезем в къщата с оронена мазилка. Да поседим сред чистичките сополиви дечурлига с избило по лицата първо рекламно акне.
Да послушаме непонятното философстване на старците, така простичко и обикновено облечени. Те са толкова обикновени, че ако ги срещнеш на улицата, ще ги подминеш без капка внимание…
…Те говореха такива удивителни, странни и нелепи неща, които никак не пасваха нито на оронената мазилка, нито на захабените им ризи с опърпани маншети.
Те излъчваха непонятно величие и добродушно могъщество, шегите им будеха непрестанно веселие наоколо.
С една дума, тълпа клоуни и хумористи. Те разказваха за невероятни, невъобразими, немислими възможности на човека… Дори аз, петнайсетгодишен младеж, който живееше в света на фантазиите и максимализма, възприемах думите им като приказки за малки деца.
И като всички останали седях, бърках си в носа и чаках всичко това да приключи. Едновременно си измислях и изобретявах убедителни за чичо ми аргументи защо трябва да уча в столицата.
А всъщност просто исках да живея в града. Нямах никакво желание да оставам в тази дупка без широки улици, по които вечно се носят нанякъде тълпи от хора с умни лица. Където го няма въздуха, който дишат телевизионните герои. Кой млад човек не би искал да попадне в студентска среда, особено ако досега я е виждал само на кино?
Мечтаех да попадна там, където фантазията ми рисуваше живот с романтика.
А покойният ми чичо, лека му пръст, за когото покрай възрастните бях свикнал да мисля, че в главата му е малко нещо “втасал алейкум”, упорито твърдеше за някаква школа:

  • Правото и възможността да се учи в тази школа е велика награда на Твореца.
  • После сравнявах високопарните му думи с реалния живот: с немития от времето на динозаврите чайник на примуса, с дървеното вагонче на колела пред портала на малката строителна фирма, в което чичо ми живееше и работеше като охрана. Мислите ми си противоречаха. Чак след много години разбрах, че на тези старци изобщо не им пука къде и какво работят и как изглеждат, защото те знаят кой е властелинът на истинското благосъстояние.
    Учудвах се, че в това чисто узбекско село изведнъж се намериха заедно украинци, узбеки, евреи – и всички говорят за един Бог. Чувствах, че така отдавна се познават, сякаш заедно са расли и сега са обвързани като близнаци.
    Те говореха за някакво тайно могъщество, но аз гледах на всичко през екрана на телевизора. Невзрачната, незабележимата външна страна на живота им не будеше у мен желание да подражавам.
    Тогава, в онзи паметен ден преди трийсет години, се бяха събрали двайсет и двама наставници. По един за всеки двама-трима кандидат-ученици. Явявахме се на някакъв изпит, чийто смисъл разбрах чак след много години.
    Вече знаете защо най не ми се влизаше там. Но с гръм и трясък… ме приеха.
    На другия ден ни събраха и ни казаха:

    • Синове наши, от днес сте в необикновено училище. Кое училище е по-хубаво: обикновеното с големи и светли класни стаи, спортен салон, различни апаратури и уредби, много деца и знаещи хора – вашите учители, - или това?
    • На ваша възраст щяхме да изберем онова училище. Там ще учите физика и математика, ще четете стихове и поеми. Там всичко е ясно, всичко е подредено. После ще учите в институти, ще станете инженери, конструктори, ще строите градове… А в това училище ще ви е много трудно, непонятно и според вашите представи надали можем да се състезаваме с онова училище.
      После ни попитаха кой какъв иска да стане. Аз отговорих – авиоконструктор. Похвалиха ме:

      • Браво! – и казаха: - Преди сто години спряхме това училище, за да не послужат древните знания на недостойни хора. След двайсет години вашите знания, вашата сила, вашите възможности ще са необходими на хората. Вие ще сте първите ни лястовички. – После се поинтересуваха: - Обичате ли пътешествията?
      • Всички в хор, разбира се:

        • Да, обичаме!!!
        • В нашето училище – казаха – също има много класни стаи, но те не са на различни етажи, а на различни континенти. Сега не сте в училище, а в класна стая, а школата се е ширнала в цял свят. И докато минавате от клас в клас, ще се наложи да обиколите света.
        • Такива въдички ни пускаха. Защото у всеки юноша се крие велик романтик, велик пътешественик. Помните ли мечтите си на тази възраст? И наистина доста попътувахме по света.

          • Всяко училище се гордее с възпитаниците си. Нашето съществува от векове и е дало на света много велики учители, велики пророци.
          • То е дало на света три религии. Нашите майстори – ученици от нашето училище – са хиляди и хиляди: Омар Хайям, Навои, Фирдоуси, Руми…
            Сега – раздадоха по тетрадка на всекиго – напишете желанията си: какво искате да учите, какви искате да станете, как искате да живеете. След десет години ще прочетете написаното.
            Ние насядахме да съчиняваме мечтите си. И се хилехме: “Какви ги говорят: десет години! Това е цяла вечност!”
            А тази година, скъпи мои, пред мен са отворени три тетрадки. Защото уча в тази школа вече трийсет години. И аз четях мечтите си от различни възрасти на инфрачервената светлина на собственото си смущение. Четях ги с едно око, заврял глава от срам дълбоко подмишка.

            • Синове наши – казаха те тогава, - днес е последният ви шанс за сетен път да премислите житейския си път. Добре помислете.
            • Ние знаем какъв избор ще направите. Но нашата традиция изисква да ви попитаме. Така че някой ден ще си го спомняте и ще знаете, че сами сте избрали този път.
              Още много неща ни говориха. Тогава ми се струваше, че цял ден ни говориха, говориха, говориха… Някакви потоци от думи. Навремето нищо не разбрах, проясни ми се чак след двайсет години и се оказа, че всичко помня!
              Тогава бяхме шейсетина кандидат-ученици. След десет години останахме двайсет и трима. По един ученик за всеки Наставник. А днес сме още по-малко. Познайте колко предмета изучавахме в онази школа.
              Наставниците казаха:

              • Откакто Бог пропъди Адам и Ева от рая, многобройните им потомци търсят как да се върнат. Има два пътя.

Първи път – “ПОДРАЖАНИЕ”.
Този път е най-лесният, най-сладкият… в началото. И най-труден и горчив в края. Тук няма нужда от духовни усилия. Просто трябва да си като всички, да живееш като останалите. Но на стари години те застига съжаление и разкаяние…
За вас сега старостта е нещо неопределено, нереално, неясно. Като далечен-далечен мъглив остров. Всеки от нас е сигурен, че никога няма да остарее.
По този път няма нужда да мислиш, да се напрягаш, трябва само да следваш най-простите инстинкти и желания.
Това е пътят на спящите. Това е изминаване на пътя чрез повтаряне опита на другите, чрез подражание на предшествениците.
В “Канон за бъдещи властелини” е казано приблизително следното:
“…Ще дойде време, когато човек чрез предмет ще може да издигне друг предмет до звездите и обратно, и още по-далеч, през осемнайсет хиляди свята до Господ Бог.
Ще дойде време, когато човек чрез предмет ще може да издигне себе си до звездите и обратно, и още по-далеч, през осемнайсет хиляди свята до Господ Бог, за да се изправи лично пред Него.
Но това ще стане едва когато дойде времето. Това време може да дойде след трийсет вдишвания и издишвания или след трийсет хиляди години. Но ще стане едва когато му дойде времето. И животът ти може да не стигне.
По този път може да добиеш, да постигнеш, да събереш, да натрупаш знания и да ги предадеш като наследство на другите. Можеш да оставиш следа в историята на човечеството и своя опит в движението по този път.”master Norbekov 2

Втори път – “СЪСТОЯНИЕ”
В тази древна книга се казва:
“Запомни! Ако нямаш време да чакаш хилядолетия и приживе искаш да се явиш лично пред Твореца, за да се разтвориш във великата Му необятна светлина, трябва да тръгнеш по пътя на самопознанието. Защото, самоопознавайки себе си, ще опознаеш Бога.
Върви по пътя, разкривай тайните сили у себе си и ще можеш с усилие на духа си да вдигнеш предмет, да го пратиш до звездите и обратно или още по-далеч, през осемнайсет хиляди свята до Всевишния. Или можеш с усилие на духа си да се издигнеш до звездите и обратно или още по-далеч, през осемнайсет хиляди свята до Безкрайния.
По този път ще те споходи омраза, която ще се превърне в състрадание към хората.
Чрез състраданието ще стигнеш до Любовта.
Щом станеш богат, ще научиш същината на богатството и на мизерията.
Ще научиш същината на силата и на безсилието.
Ще разбереш и ще научиш справедливостта.
Ще научиш болката на самотата сред хорско множество.
Ще научиш радостта и болката едновременно, когато разкриеш истинското си възприемане на света и видиш човек такъв, какъвто е.”

Истината не се препредава, истината се постига.
Път на Подражанието. Получила лесно знание, личността изчезва по този път, остава формата, разтворена в тълпата. По този път истината се постига изключително трудно.
Път на Състоянието – това е път към съвършения човек. По този път всеки може да стигне до истината. Недостатъкът му е, че силата, способностите, любовта, могъществото и всички възможности, постигнати по пътя към истината, е невъзможно да се предадат на другите. В процеса на препредаването истината, отразена в съзнанието на другия човек, умира.
Задачата на вървящия по този път е да намери, да разпознае, да открие съвършения човек и да предаде щафетата.

Третият път, който се нарича ИСТИНА, ще се появи, когато “двата пътя хармонично се слеят в един и се превърнат в река. Тогава ще настъпи времето на съвършения човек. Заради това сме тук.”

И те казаха:

  • Сега избирайте.

В този ден един от сравнително младите ми Наставници проведе моето упражнение в дома си. Темата беше, ако не бъркам, “Какво е съдбоносно събитие и в какви граници е възможна намеса”.
Не бяхме в къщата, както винаги, а на двора.
Представете си. Горещ летен ден в предпланината. Знойна омара виси над прашния друм.
Прост селски двор, къща с белосани стени, тревичка, кокошки се разхождат, всякакви домашни гадинки, тичат деца, качена на трупчета стара ръждясала кола.
Ние седяхме според нашенския обичай на дървен миндер под лозницата. Ако сте виждали някога как расте гроздето, знаете: в пръстта се забучват метални тръби, помежду им се опъват корди, по които се вият стъблата и хвърлят сянка.
Наставникът каза:

  • Виж, колко пъти да ти повтарям! Човек не бива да се намесва в съдбата на другия, да променя събитията, ако от това ще пострадат други съдби. И дори да знаеш, че можеш да излекуваш или да спасиш някого, осъден на смърт поради болестта си или заплашен от уж случайна смърт, ние с теб сме длъжни непременно да видим в какво ще се превърне за другите неговото спасение.
  • Ако спасяването на едного повлече верижно трагедии на други хора… Извинявай, братко, ще трябва да останеш просто наблюдател. Колкото и да е болезнено за теб.
    Майсторът всеки ден, всяка минута е поставен пред избор. Пред него има хиляди пътища. Но съдбите на различни хора се докосват в различни моменти и всички те минават по общи мостове. А тези мостове са много малко. Пътищата са много-много повече. Съществуват ситуации, в които нямаш право да се месиш.
    Виж тази пиала. Вземи я и я разгледай. На нея трябва да има неизтриваем знак. Купих я след женитбата преди около петнайсет години. Когато купих цял куп пиали, се наложи да я бележа.
    Там имаше пет-шест пиалки. Гледам: на тази отдолу на дъното има червен знак.
    Днес тази пиала ще се счупи – казва Наставникът. – Поради ей о-о-онзи човек, който идва насам. Той идва при мен по еди-каква си причина, има еди-какви си проблеми.
    И наистина виждам, че по пътя върви човек, но още е далеч на хоризонта. Казвам:

    • Защо да нямаме право да се намесим в съдбата на тази пиалка?
    • С тази пиала е свързан животът на внука ми, който ще се роди от сина ми. Моят внук в даден момент ще иска да пие, ще помисли, че в пиалата има вода, а то ще е киселина. Детето ще я изпие, ще се отрови и ще умре.
    • master Norbekov 3

      Обърнахте ли внимание на хода на мисълта му? Синът му тича из двора, той е около седемгодишен. А си говорим за съдбата на неродения му внук!

      • Добре – казвам, - защо не я счупите предварително?
      • Всяко нещо с времето си. Още когато я купувах, я огледах. И имах избор. Видях, че мога да променя нещата, така че да са от полза най-вече за теб.
      • Казвате, че ще се счупи? Добре. Щом така е писано, нека я скрием сега от онзи човек. А после все ще има възможност да я счупим.
      • Бях с летен костюм и прибрах пиалката в джоба на сакото си.
        Междувременно човекът дойде. Влезе в двора, седна и взе да споделя проблемите си. Един, втори, трети…
        Поговориха си. След около час и половина стана да си ходи. Стана, но му се бяха схванали краката – седяхме по турски. И внезапно залитна към мен.
        Аз рязко се извърнах, за да го подхвана. От това движение пешът на сакото ми се завъртя като перка, удари се в металната тръба и чух звън. После погледнах в джоба си – само чирепчета.
        И веднага глупостта ми стана очевидна, защото пиалата така или иначе се счупи, и то заради въпросния човек. Аз седях и наблюдавах вътрешно в себе си едно такова специфично състояние… Представяте си какво ли бих могъл да усещам освен изключително неудобство.
        След като гостът си тръгна, Наставникът каза:

        • Сега продължаваме упражнението.
        • И вади изпод покривката на масата сгънат лист. Разгръщам го и чета: “Днес Мирзакарим за пореден път ще ме тормози с глупавите си въпроси. Но аз ще го изтърпя от благодарност, че най-после ще счупи пиалата с помощта на един човек, когото специално съм поканил за целта.”
          ......................................................
          ДА ТИ ПРИСЕДНЕ ДАНО И НАЗДРАВЕ, КОТКО!
          После говорихме за жалостта – трябва ли човек да помага на всички. Пак ви моля да обърнете внимание на хода на мисълта му.
          Наставникът каза:

          • Днес съм избрал за практическите ни упражнения няколко случая, които станаха днес вечерта.
          • Точно така каза: “станаха днес вечерта”, а беше четири следобед.

            • Погледни, под стряхата чуруликат врабци. Днес оттам ще излитат малките. Един от врабчовците първо ще кацне на въжето за пране, но няма да се задържи със слабите си краченца. От страх да не падне ще литне, ще прелети през канавката и ще кацне там, на пътечката, дето води ей от она-а-ази къща – и ми сочи съседската къща на около петдесет метра от нас. – Ще изскочи котката на съседите и ще го изяде. Докато не са полетели, решавай бързо какво да правим! Виж бъдещето на това Божие създание. Виж резултата от милозливостта си.
            • Аз се опитах. И жално казах:

              • Нищо не става.
              • Той отговори:

                • Можем да обмислим няколко най-лесни начина за промяна на събитията. Първият: с парцал затъкваме за половин час гнездото. Събитията протичат по друг начин. Врабчето остава живо. Вторият: отиваш ей там и изпъждаш котката. Ситуацията отново се променя. Врабецът пак оцелява. Както виждаш, варианти дал Господ! Но!
                • Виж е-е-ей онази изоставената сграда в подножието на планините.
                  Там някога имаше ферма, в която животните измряха от мор.
                  Днешната ни милозливост ще ни излезе през носа след една година.
                  Врабецът ще прелети дотам, макар че разстоянието е десетина    километра, ще прихване болестта и ще разнесе заразата, от която ще    изгинат десетки хиляди птици. Така че решавай. Изборът е твой.
                  Докато говореше, изпод стряхата – там беше гнездото – започнаха да изхвърчат врабци. Единият като по разписание кацна първо на въжето, позалюля се, не запази равновесие и отлетя.
                  Гледам, по пътечката няма никаква котка. Мина ми налудничава мисъл: “Да не би пък Наставникът да бърка?”
                  Нашето протеже прелетя петнайсетина метра, отмина канавката и кацна право на пътечката. В същия момент точно по разписание като бърз влак от храстите изскочи съседската котка, докопа го и го понесе. И край…
                  Обърнете внимание върху хода на мисълта на такива хора! Те решават днешни задачи и планират по-нататъшни действия въз основа на информация, която е в бъдещето.
                  Има една източна пословица на обикновените хора: “Преди да си видял водата, не си събувай обущата.” Моите Наставници, седнали у дома си, не само виждат водата, но и няма защо да си свалят обущата, защото те винаги знаят къде има мост.
                  Добре е да провиждаш пет, десет, сто години напред. Може би у вас се заражда въпросът: “Мога ли да го постигна?”
                  Веднага ще ви дам дежурния си отговор: “Тук, на тези страници, да не се занимаваме с шашмалогия!”

                  ...............................

                  Когато попаднах при един от моите Наставници, всяка вечер му правех чай със заварка. При нас ученикът е момче за всичко. Задачата му е да освободи Наставника си от дребните проблеми. Аз помагах на моя Наставник в къщната работа, правех чай, прибирах, поднасях и т.н. Естествено вие веднага си мислите: “На какво ли може да се научи човек по този начин?” Ще отговоря.
                  Веднъж попитали един светец:

                  • Как се става свят човек?
                  • Той отговорил:

                    • Със служене.
                    • Ясно ли е?
                      Всяка вечер по залез слънце моят Наставник се прибираше в стаята си и дълго време оставаше сам. А на мен ми беше интересно какво ли прави. И как не му е скучно да седи сам. Веднъж надникнах. Все пак е интересно, нали? Любопитството е страшна работа! Винаги си вреш носа или пръста там, където не им е работа!
                      Гледам го, седи втренчен в една точка, устните му мърдат от време на време: “Хи-хи-хи, хе-хе” – смее се.
                      “Я – викам си, - сега я закъсах. На какъв човек съм станал ученик?! Че той не е наред!”
                      Един ден той ни извика с по-малкия си син и ни казва:

                      • Моят приятел днес пие някакъв смрадлив чай. Аз започвам да си пия чая, а той си пие неговия. Ама неговият е толкова отвратителен, че ми разваля вкуса. Откарайте му няколко килца хубав зелен чай.
                      • И ни прати на майната си посред нощ.
                        ...

                        Пътувахме почти триста километра. Някъде към един през нощта ни свърши бензинът. По едно време гледаме, край пътя стои един хлапак и държи над сополивия си нос газен фенер. Помаха ни, ние спряхме колата и хлапакът казва:

                        • Дядо ме прати да ви посрещна.
                        • А до него – магаре. И най-интересното - в дисагите на магарето… две туби с бензин. Момчето казва:

                          • Дядо рече, че ви е свършил бензинът.
                          • А ние изобщо не бяхме съобщили на никого, че отиваме при него! И откъде би могъл да знае, че ще ни свърши бензинът? Е, как ще ми го обясните?
                            Наляхме го в резервоара, попитахме за посоката. И пътувахме още седем километра до дома на онзи чаелюбител.
                            Влязохме в къщата. Старецът седи на айвана. В Средна Азия айванът е нещо като тераса: от трите страни - стени, от едната – колони.
                            Седи там и казва:

                            • Нали му казах на оня дърт пръдльо да не ви тормози! Простете ни, стари хора сме. Не ми вреди да си пия този боклук. За какво ми е неговият чай? Днес-утре ще се мре.
                            • Разбирате ли?
                              Значи двамата са се разправяли през триста километра разстояние! Поговорили са си и се е разбрало, че на този старец чаят му не струва, та Наставникът ни изпрати. А старецът продължава:

                              • Казах му днес, втълпявах му да не бере грижа. Ама той пак ви изпрати, старият негодник. Така че още веднъж ви моля да ни извините.

Всъщност знаете ли какво е “стимул”? Стимул е бодило, остен, островърха тояга, с която подкарват магарето с удари по задника да тръгне в нужната посока. Разбрахте ли ми намека?
Добре. Сега работите от все сърце и аз съм длъжен да ви отвърна със същото. Ще ви разкажа за моите обиди.
Къде щях да съм сега, ако не бяха хората, които ме изтезаваха в казармата? Защо? Не знам.
Защото не пиех с тях шльокавица? Но ако не бяха те, щях да специализирам в съвсем друга област. Преди казармата бях художник, специалист по стенопис.
Те бяха деветима срещу мен.
...
И досега го помня: лежа на циментовия под, ботушите им хвърчат право в лицето ми. Всичко ме боли, главата ми тътне. През нощта не мога да мръдна, тялото ми е като от памук, целият съм в синини. После те се върнаха. И всичко започна отново.
Така всеки ден по няколко пъти.
Многократно се опитвах да отговоря на ударите с удар, това още повече ги озлобяваше, а силата беше на тяхна страна.
Най-накрая ме хвърлиха от третия етаж. Не бях усетил, че са ми вързали краката с кабел. Когато ме вдигнаха обратно, духът ми вече беше сломен.
После ме изправиха. Най-дребният, гнусен като чакал, гаден запъртък, каза:

  • Бий се с мен! Един срещу друг.
  • Той ме биеше, аз стоях и търпях. Защото ме беше страх.
    Те не само ми съсипаха бъбреците и всякакви други органи. Те осакатиха духа ми. Те ме стъпкаха като мъж. Аз станах страхливец. Как мислите, прощава ли се подобно нещо?
    Външното страдание на тялото беше само драскотина в сравнение с дълбоката рана в духа.
    Да знаехте само колко години и труд похабих, за да се реабилитирам пред самия себе си!
    От казармата излязох инвалид. Прибрах се вкъщи сломен, смазан, унищожен.
    ...
    master Norbekov 4 Май точно тогава станах такъв, какъвто съм днес. Баща ми и брат ми дойдоха да ме приберат от казармата. По това време вече ме изписваха от болницата, където останах половин година. Инвалидизиран.
    Лекарят връчи на баща ми плик с историята на заболяването - диагнозата ми и кратка информация за проведеното лечение.
    А на мен каза: “Излез в коридора, поразходи се.” И отведе баща ми и брат ми в кабинета си. Беше ми обаче интересно каква е болестта ми. Нали разбирате? И влязох в съседната стая, за да подслушам какво си говорят.
    Изведнъж чувам, докторът казва: “Направихме всичко възможно, но му остават най-много няколко месеца живот.”
    Първата ми реакция знаете ли каква беше?
    Сякаш изведнъж се видях в някаква бяла, матова колба съвсем сам. Там беше пълна тишина и ужасна самота.
    Опомних се на покрива. Оказа се, че съм отишъл в лечебната сграда, качил съм се на петия етаж, после на покрива, прекрачил съм бордюра и стоя. Искал съм да се хвърля. Защо са ми тези броени месеци? И внезапно си спомних.
    Баща ми е с бронхиална астма. Тримата сме далеч от дома, един ще се върне – майка ми няма да го понесе! Помислих си: тръгвам. Прибирам се вкъщи. Там ще го направя. Защо не? Ден повече или по-малко…
    Три денонощия и половина пътувахме с влак.
    Аз лежах, гледах хората…
    Скъпи мои!
    Ние всички си представяме, че някой така или иначе ще умре, но не и аз. Така мислим всички! Някой ще се поболее тежко, но не и аз!
    Аз ще живея сто години, ще воня и ще тровя околната среда. С мислите си. Защо, какво си помислихте? Вие все такива си ги мислите, драги мои.
    Всички вие или мнозина от вас се занимавате с глупости. Когато ви остане един месец живот, веднага ще смените ценностната си система. И ще видите как изобщо няма да ви интересува какво си мислят хората за вас. Изобщо няма да ви е грижа какво работи най-добрият ви приятел. Хич няма да ви пука за хорските ценности. Аз го изживях.
    Прибрах се вкъщи. И от ден на ден ми ставаше все по-трудно, трудно, трудно.
    ...
    На около дванайсет километра от къщата ни започват Памирските планински вериги. Там има три скали с височина докъм три километра и с отрицателен наклон. Наричат се “Трите моми”.
    Реших да изпълня желанието си – исках да се хвърля точно оттам. Запътих се към планината, към четири следобед стигнах.
    Но желанието и изпълнението са различни неща. Нали?
    Просто седях там. На едно място, откъдето едно време летяхме с делтапланер. Мястото е по-високо от телевизионната кула Останкино.
    Гле-е-едах-гле-е-едах скалите… И от тази височина човешкият живот изведнъж ми се стори толкова малък, незначителен, същинска песъчинка! А колко амбиции! По-големи от планини!
    Седя и си мисля: аз съм само на деветнайсет. Защо умирам? Защо? Как стигнах дотук?
    Спомних си училищните години. Спомних си всичките си педагози, които казваха: това е бяло, това е черно, учеха ме на ум и разум, наливаха ми знания в главата…
    Така потънах в спомени, че не усетих кога изгря луната. Изглежда, вече беше към среднощ. Но какво от това?
    Междувременно заваля сняг. Долу се стелеше лек есенен дим, а тук – сняг. А бях само по сандали.
    И внезапно ме прониза една мисъл и мощно озарение като вълнà премина през цялото ми тяло!
    Този доктор, дето каза, че дните ми са преброени, той пък какъв е – да не е Бог? Той да не е Господ Бог?!

    Оттогава чуя ли: “Докторът каза, че това е неизлечимо!”, отговарям само едно: “Хич не ме интересува твоят доктор. Плюл съм на мнението му!”
    Защото истинският лекар ще каже: “Аз не знам как се лекува това, но вие търсете, непременно ще откриете.”
    Което се случва много рядко. Но пък истинското говедо с бяла престилка веднага може да се разпознае по думите: ”Това-а-а е неизлечимо!”
    Иде ми да му се сопна: “Защо не кажеш, че просто не знаеш как се лекува! Да не си Господ Бог?! Къде ти е ореолът? Ореол нямаш, но опашката ти виждам!”
    Та там, в планината, в мен май умря нормалният човек, който оперира с общоприети понятия и ценности.
    Гледах звездите и внезапно разбрах: ще живея! Ще живея въпреки всичко! Ще побеждавам въпреки всичко! Знаете ли какво направих?
    ...
    Когато окончателно разбрах, че почти не остана време, реших поне да отмъстя.
    Казах на родителите си: “Заминавам в града, да съм по-близо до болницата.” А всъщност заминах да се науча да се бия.
    Пристигнах в града, наех малка къща за четиридесет и пет рубли. Записах се в разни групи по карате. Започнах да се обучавам на ръкопашен бой. Превърнах малкото дворче в спортен салон. Тренировки, тренировки, тренировки. И по време на тези самоизтезания непрестанно виждах мислено мутрите на моите палачи.
    Аз не удрях боксьорски круши и тренажора макивара*, а биех всекиго от тях. Чупех не тухли, а костите на тези мерзавци. Тренирах през цялото си свободно време между лечението и припечелването за издръжка.
    Запознах се със съседа, той се оказа боксьор, майстор на спорта. Помолих го: “Потренирай ме и ме сбий едно хубаво!” Исках да имам имунитет за предстоящите удари. След няколко тренировки той ми каза: “Ти си направо психясал! Биеш се истински! Аз да не съм ти санитар от лудницата!”
    След година и два месеца разбрах, че няма закога да отлагам. Времето, което ми бяха отпуснали лекарите, беше изтекло, а аз още бях жив. И болестта не че отстъпи, но състоянието ми не се влошаваше.
    ...
    Кой и как ми помогна окончателно да се излекувам, вече написах в предишната си книга. Да не се повтарям.
    После попътувах из бившия Съветски съюз, издирвах нападателите си. След казармата те се бяха разпилели по родните си места.
    Питах всекиго:

    • Помниш ли ме, гадино?
    • Сега искам да знам защо ме бяхте осъдили на смърт? Ти трябва да знаеш, че си убиец!
      Ето ме пред теб. Аз умирам. Ти превърна живота ми в ад! Дойдох да ти върна тъпкано твоята несправедливост.
      Тогава бяхте деветима, ти беше храбрец, ти беше герой, докато риташе падналия. А сега ми покажи геройството си, когато сме един срещу друг! Покажи ми, че си мъж! Но аз няма да те убия. Ти до края на живота си трябва да запомниш, че си чакал, подъл убиец.
      Помня тези думи и досега, защото на всяка тренировка ги повтарях при всеки удар. Подред издирвах, излавях и наказвах всяка от тези свине в мъжки облик.
      Милицията вече беше по петите ми. Преследваше ме съвсем законно. Превърна ме в дивеч, но аз бях хищник. Исках само едно: да успея да стигна до следващия мерзавец и да го разкъсам.
      Ала започнах да усещам страдание - след всяко наказание на поредния ми палач.
      Нещо не беше наред. Аз не биех същите хора. На шестия разбрах: те не са онази озверяла банда във войнишки униформи, загубила човешки облик. С шестия отидохме в един ресторант. Поговорихме си най-сърдечно. Поговорихме си, и той ме предаде на милицията, вкара ме в следствената килия, както си е редно.
      Но изобщо не ми пукаше, вече беше късно. Бях зарязал хемодиализата и започнах да се самоотравям. Умирах.
      Свестих се в болница. Оказа се, че съм изпаднал в кома. Разпит след разпит. Те май разбраха, че и без тяхната човешка присъда съм осъден на смърт. И ме пуснаха.
      Последните трима така и не наказах. Проумях, че съм им простил. Проумях, че не чувствам повече ярост. Не чувствам нищо освен пустота.
      Върнах се. По навик продължих тренировките. Но сега моят враг беше болестта! От все сърце искам от тези страници да им кажа: благодаря, приятели. Наричам ги приятели и го казвам искрено!
      Благодарение на тях стигнах до шампион по карате на СССР – сребърен медал. Вече имам черен пояс трети дан. Те ме направиха единствен притежател на черен пояс девети дан по сам чон до.
      И тъкмо благодарение на тях придобих един навик: когато всички други се отчайват, у мен се пробужда воинът.
      Приятели, ако един ден излезете от къщи и откриете отпред свой бронзов бюст с изписана благодарност, да знаете – това е мое дело! Да знаете! До края на дните си ще съм ви благодарен за урока по мъжество.
      Можех да стана художник, и не станах. Благодарение на нападателите си съм такъв, какъвто съм, и това ми харесва. Поглеждам назад към миналото и виждам: всяка отправена към мен обида е тухличка в градежа на израстването ми.
      Наскърбявали са ме не по-малко, отколкото вас.
      След двайсет и две години срещнах още една своя ужасна оскърбителка. И от все сърце благодарих на тази жена, която някога беше глупаво момиче и ме засегна.
      Когато родителите ми направо ми досадиха с безкрайните си въпроси “Кога най-после ще се ожениш?”, аз реших да се оженя. Взех да оглеждам девойките като потенциални годеници. Избрах една. Поговорих с нея. Тя прие. Тържествено заявих на родителите си: “Пращайте сватовници! Женя се!”
      След няколко дни разбирам, че тя просто се е подиграла с мен. Казала, че няма да се омъжи за беден бояджия без висше образование.
      Почувствах се като оплют. Разбрах, че в мен пак се пробужда хищникът.
      Заминах за града, където тя учеше за медицинска сестра. Срещнах се с нея и й казах:

      • Знаеш ли, дойдох да ти благодаря. И съм благодарен на Господ, че ми помогна да опозная теб и семейството ти, преди да се оженим. Ами ако се бях оженил за теб?
      • Запомни: аз не съм беден, а просто не се нуждая от богатство. Благодарение на теб и на родата ти реших да поправя грешката, за която ми отворихте очите. Образование ли?
        Аз уча, и то отдавна!
        Висше образование не ми е нужно. Но благодарение на вас реших да следвам. Ще имам образованието и богатството, на които държат обикновените хора. Така реших! Слава Богу, теб няма да те има в живота ми.
        След месец и половина влязох в института. А след четири години вече бях милионер. След пет – мултимилионер. Но професор и академик станах не поради обида.
        Двайсет и две години по-късно пътувах близо до онзи град. Сетих се за нея, отбих се да я видя, едва я познах… А колко пъти през всички тези години бях пътувал натам и нито веднъж не си бях спомнил за нея! Седяхме, смяхме се, шегувахме се. Оказа се, че тя е в течение за живота ми. Каза: “Длъжник си ми, задето бях музата на всичко постигнато от теб.”
        Ами ако, не дай Боже, тази обида не беше се случила в живота ми?
        За всичко научено трябва да сме благодарни. Ритниците на онези хора ме накараха да направя две-три крачки повече в живота.

        Нека прощаваме с благодарност!

Ще започна с разказ за един от първите ми наставници. От самото начало за награда той щедро ми раздаде яки тупаници, а после и знания, благодарение на които успях да постигна това-онова в живота.
Казваше се Сеид Мохамед Хасан – лека му пръст! – почина на 112 години.
Роден е в Узбекистан. Още като дете се озовал в Англия, където родителите му били пратени на работа като дипломати. Там получил прекрасно образование. Направил кариера, но на 46 години поради заболяване напуснал дипломатическия корпус във Великобритания.
Увлякъл се сериозно по източната философия и 47 години прекарал в храмовете на Непал и Индия, а 19 от тях живял високо в планините.
На 95 години се върнал в родния край при гробовете на предците.
Той беше забележителна личност. Човекът за него бе отворена книга. Понякога казваше с въздишка: “Колко лъскава е подвързията на този мъж. Жалко че вътре няма нищо освен дебелото му черво.”
Бях млад, когато за първи път го срещнах, и оттогава до днес в ушите ми кънти следната негова реплика:
– Хващай обратния път, синко, на добър ти час. Не лекувам трупове. Дошъл си при мен да увиснеш с цялото си туловище на стария ми врат, та аз да се мъча в търсенето на начин как да те избавя от твойте болежки – не, тая няма да я бъде! Като се съживиш, тогава отново ела, и ще ти помогна!
Какво можех да направя? Само го изругах и си тръгнах. Ала болестта ме накара отново да се срещна с “безсърдечния” Наставник.
master Norbekov 5Само подир месец се върнах при него, но смисълът на думите му ми се проясни “доста скоро” – едва след десетина години, когато аз самият започнах да вниквам в характера на хроничните болни и разбрах, че те винаги чакат помощ отвън и се самоблокират като инициативни личности.
Колко трудно ми беше да надмогна собствения си мързел, колко трудно ми беше да изпълнявам всичките му простички съвети и наставления, но фактът си е факт: с огромната си душа и обич той ме накара да повярвам в силите си и двамата заедно след година победихме моята инвалидност, а след шест години бях абсолютно здрав.
После взех да му се натискам за ученик и той, не ще и дума, с огромно удоволствие… ме напъди!
Но се мъкнех отново и отново, въпреки че много яко му развалях настроението с присъствието си. Веднъж не издържа и ми задели петнайсетина минути, за да ми обясни, че не може да поеме отговорност за мен пред Бога – бил на 106 години, и ако не днес, утре можел да отлети и да ме остави учил-недоучил да осакатявам хората. След тази кратка реч старецът отново ме натири.
Ако сте решили, че съм го оставил на мира, не сте познали. Аз се впих в него като кърлеж в онова място, защото не повярвах на нито една негова дума. Каква ти умирачка, дядката си беше здрав, силен, направо свежарка, да не познавах големия му син, който беше на 86 години, нямаше да дам на мъчителя си повече от шейсет лазарника.
Скъсах му нервите! Той не издържа на ината ми и реши да смени тактиката. Представи ме на свои авери и тържествено заяви, че смята да ме вземе за ученик, те щели да са му свидетели. Старците се ухилиха и взеха да кимат, а радостта ми бе безгранична. Най-сетне!
Междувременно бъдещият ми Наставник измъкна някаква дебела книга от Абу Райхан Бируни и ми нареди да я науча. Ако не се справя – трябвало да се закълна като мъж пред белокосите мъдреци, че кракът ми повече няма да стъпи там!
Аз не усетих клопката и лекомислено се съгласих, но нима имах друг изход! Още на часа разбрах каква е работата, когато той, сладко-сладко усмихнат, се ръкува за сбогом с мен и ме зарадва, че нямало смисъл да си губим ценното време, защото изпитът щял да е… утре.
– Как утре? – ченето ми увисна до пъпа.
Мислех, че ще ми се отпусне минимум година. Какво може да се научи за един-единствен ден – няколко стихчета, но не и грамаден трактат. Пълен абсурд! Без да обръща никакво внимание на обзелото ме възмущение, той рязко отсече:
– Ако не си съгласен – веднага ми се махай от очите!
И за да отложа утрешния си изпит с някоя измислена, но важна причина като погребението на милата ми баба, починала преди половин век, той ме застави тук, намясто, при него да се подготвя за изпитанието!
Настани ме на ниска масичка под асмата насред двора, а самият се върна при приятелчетата си и взеха да си приказват – все едно нищо не се е случило.
Аз започнах да зубря. Изчетох първата страница, втората, третата, десетата…
Свечери се. Те отдавна бяха вечеряли (на мен нищо не ми предложиха), един си легна, а двама взеха да се наливат с чай и да ме дебнат. Понечих да стана, да се поразтъпча, но те веднага ме сепнаха с язвителните си подхвърляния:
– Само толкова ли издържа, това ли ти беше търпението? – и прочее в същия дух.
Добре де, казах си, ще си налягам парцалите, дано пукнете с вашия чай!
Утрото мина, пладне дойде. Взирам се с премрежени очи в книгата, неволно долавям ухания от кухнята: замириса на топло мляко, а после на пилаф. Ох, че ми е гладно, чак свят ми се зави…
master Norbekov 6Старчоците хапнаха и пийнаха без мен, полегнаха да си починат, като ме поглеждаха развеселени. Ни изпит, ни дявол. Свечери се. Очите ми натежават, един вардиянин ме наглежда, останалите хъркат.
Обзе ме упорито желание да издържа до сутринта, а после да ида да ги хвана за брадите. Вече ясно си представях как ги скубя един подир друг, после падам, разперил ръце, и заспивам направо под лозницата.
Не знам как изкарах нощта. В гърдите ми клокочеше омраза. И всред лъчите на изгряващото слънце, отдавна забравил книгата, аз вперих бичи поглед в мъчителите си, за да избера от кого да започна: да удуша ли първо учителя си мъчител или остроумното му приятелче, което непрестанно ми се хилеше и ехидно ми рекламираше единствения си оцелял зъб в широката си като ливада усмивка.
Сбутаха ме по рамото и отначало дори не зацепих, че започваме. А в двора се бяха събрали всички синове и внуци на стопанина. Бяха надошли и съседите, за да погледат цирк без пари.
Аз понечих достойно да се изправя, но веднага се стоварих като чувал. Проблесна ми налудничавата мисъл, че съм без крака. Ужасéн, си опипах краката – налични са, но не мърдат. Естествено две денонощия почти не бях ставал.
Надигнах се, паднах на колене, полазих на четири крака, пак паднах – публиката тихо се кискаше. Прехапал устна от болка и обида, аз проклинах изтезателите си и деня, в който бях прекрачил прага на тази къща.
Почти безпаметен, допълзях пред старчоците, повлякъл омразната книга. Те ми помогнаха да стана, усмихвайки се, и взеха да ме препитват.
Колко въпроса са ми задали – не помня. Не можех да си спомня нищо от прочетеното. Накрая Наставникът рече:
– Кажи ми барем заглавието на книгата, и ще те взема за ученик.
Напрегнах се – поне малко от малко нещо да си спомня. Нищо!
– Малоумник – рече главният кръвопиец и всички останали като един закимаха.
Вече ми беше дълбоко безразлично ще ме вземе ли, или не. Исках само да се махна по-далеч от този позор и мъчение. А учителят се посъветва с аверите си и рече внезапно, че ме взима, защото съм бил рядък образец на тъпа упоритост. Щяло да му е интересно, както на Настрадин Ходжа, да налее знания на такова двукрако магаре.
През всичките години на обучение нито веднъж не ме похвали, нито веднъж не ми се скара – само ме биеше. Тоягата му по-често отупваше гърба ми, отколкото кротуваше край нозете му.
Помня, че бях отишъл да му рапортувам. Така се радвах, че от сто души успях да излекувам четирийсет. Учителят ме изслуша и тегли чертата:
– Убиец! Хвалиш ми се, че си изцерил четирийсет, а какво ще стане с другите? Може би си убил последната им надежда да се излекуват!
Взех да му възразявам, че от тия болни вече е вдигнала ръце официалната медицина:
– И на вас понякога ви се случват безнадеждно болни – по един-двама на сто…
А той без дълги дискусии – луп! – и пак ме тресна по гърбината. Тогава здравата възненавидях метода му на обучение, но скоро след това разбрах, че е напълно оправдан.
През годините на собствената ми практика често са ме сърбели ръцете да хвана тоягата, а и досега ми се случва…
Ех, само два-три пъти да го цапардосам оня умник, дето ми философства за изключителното си заболяване и не си мръдва пръста да оздравее.
Не им се ще да се понапънат – мързи ги. Дай по-лесното – хапче, инжекция в бута! Но здравето не се купува, нито се пада даром. Или ще си го спечелиш с пот на челото, или – среден пръст от майката природа и от опечалените близки.
Казвам ви го с най-законно основание, защото аз самият изминах пътя от хленчо инвалид до академик и не вярвам, че сте неизлечим. Не вярвам!
С вървене ще изминеш пътя!
Благодарение на моя Наставник и упоритите усилия се измъкнах от ноктите на смъртта. А после, когато започнах да работя самостоятелно, посветих години на изследванията. Наблюдавах, сравнявах, анализирах резултатите на десетки хиляди пациенти с всевъзможни диагнози, различен болничен стаж, в различни тежки състояния.
Задачата ми беше да открия характерните черти на онези, които бяха победили болестта, какво ги отличава от всички останали.
С други думи, трябваше ми подробен портрет на Човека победител.
Като знам грешките, които прави типичният хронично болен несретник по пътя към излекуването си, лесно мога да намеря причините за появата и възможностите за отстраняването им.
Който търси, намира! Открихме 11 закономерности, благодарение на които се родиха учебно-оздравителната и другите ни системи.
...
Нека разгледаме понятието уроки.
Като представител на науката ще ви кажа, че уроките не съществуват и няма лоши очи.
Щом не можем да обясним нещо по научен начин, значи то не съществува! И с цялата си отговорност на учен ви заявявам: уроките нямат място сред нас, вън от академичните среди!
Оф, да живее науката-инвалид. Уроките изчезнаха!
Ааа, не! Тези гадини са се набутали някъде сред народа. И обикалят там и досега! Жилава работа!
А щом ги има, значи съществуват. И между другото – у всички народи. Кой знае защо, това суеверие, това опиумче за народа съществува при всички.
А че има уроки, се убедих лично на няколко пъти, откакто в емейството ни се появи един малък “диктатор”, комуто всички с възторг се подчиняваме и служим.
Когато стана на половин годинка, ние решихме да навестим родителите на съпругата ми с малкия.
Майка ми беше категорично против:

  • Помислете за детето! Как ще пътувате с шестмесечно бебе?!
  • Но след дълги разговори и обяснения неохотно ни пусна.
    След около час и половина с колата спряхме на крайпътен пазар.
    Дамите ми оставиха детето и отидоха за покупки.
    Ние малко си погукахме и после двамата решихме, че ни е скучно и трябва да се разходим из пазара.
    Слязохме от колата и с горда стъпка тръгнахме да търсим майка му.
    Продавачките се надпреварваха да ни предлагат стоката си:

    • Брей, какво сладко дете! Купете му нещо!
    • А една от тях в знак на уважение дори изскочи иззад сергията и взе да охка и да ахка:

      • Какво красиво дете! Какъв хубавец! Колко е спокоен! Колко е усмихнат! Дайте да го гушна!
      • Аз се разтопих – бащината гордост заслепява – и й го дадох. Тя го притисна към гърдите си и продължи да го хвали:

        • Дано и мен Господ ме дари с такова дете!
        • И пр., и пр.
          Останахме доста време при нея и после се върнахме в колата. “Загубените” ни жени вече бяха дошли, аз връчих момчето на майка му и подкарах колата.
          След петнайсетина минути какво се запооочна! Ужас!!!
          Рев, кански рев! Може би ще ми кажете, че всички малки деца плачат, но аз познавам сина си от мига на раждането му и никога не е ревал така.
          Той изобщо никога не беше плакал, само хленчеше, сякаш искаше да ни подсети: “Гладен съм, да не сте ме забравили?!”
          И ето ни, нахранени, преповити и си спим, ако не спим – усмихваме се.
          Пътувахме почти два часа и той през цялото време рева като заклан, без да млъкне нито за миг, чак се задушаваше от плач.
          Аз изпаднах в още по-голяма истерия от него. На няколко пъти за малко да направя голяма катастрофа. На няколко пъти спирах колата и изскачах навън, защото не можех да издържам това страдание.
          Уважаеми родители, вие прекрасно разбирате за какво ви говоря!
          Когато наближихме дома на тъща ми, той заспа от умора. И когато баба му пое заспалото дете, каза:

          • Какво сте направили? Някой го е урочасал!
          • След някое време детето се събуди и “галаконцертът”  започна отново.
            В нашето семейство има много медици, изследвахме малкия и не открихме никакво заболяване, но плачът не секваше.
            Отказахме се да пренощуваме там и потеглихме обратно.
            Когато минавахме край пазара, аз спрях и направих нещо, за което ме беше помолила тъща ми.
            Не си мислете, че вдигнах скандал – не. Просто извърших една смешна от научна гледна точка процедура.
            Бях готов на всичко, за да се успокои детето, не само да изпълня нещо глупаво, но направо да се вържа на фльонга. Сигурен съм, че ме разбирате!
            Върнах се в колата и се настаних зад волана – свенливо отклоних поглед от огледалото. Но детето, което бе плакало цял ден, след половин час се поуспокои. Фактът си е факт!
            Тоест какво излиза?
            Без никаква причина започна рев, без никаква причина спря.  И най-вече започването и приключването на проблема имат определен обект.
            Но аз не приключих случая.
            Без да се отбивам вкъщи, подкарах към дома на един от моите Наставници. Жена му е много силен лекар. Тяхното семейство е същинска династия, в която тайните знания се предават от поколение на поколение заедно с майчиното мляко.
            Не им казахме какво е станало с детето, просто се самопоканихме на гости. А стопанката след традиционната обмяна на любезности каза:

            • Дайте да видя най-уважаемия ни гост, който за първи път ни гостува!
            • Детето спеше спокойно. Тя го погледна и веднага каза:

              • Ох-ох! Къде са ви го урочасали?!
              • Тоест за пореден път му бе поставена същата “диагноза”. Едно-единствено мнение може да се сметне за случайност. Две еднакви мнения може да се сметнат за съвпадение. Но три – това вече мирише на закономерност.
                А сега ще ви задам въпрос като учен: съществува ли явлението уроки или не?
                Ние всички имаме енергийна обвивка.
                Но освен плътното физическо тяло имаме и фини тела, всяко от които изпълнява своя задача.
                Съвкупността на фините тела образува аурата на човека, която специалистите вече умеят да виждат, да фотографират и дори да измерват (!) с модерни точни уреди.
                Съществуването на аурата днес е научно доказано, което само по себе си е поразително, но още по-поразителен е фактът, че и човекът, и всичките му невидими тела са обгърнати от защитна обвивка – енергиен пашкул.
                ...
                Скоро пътувахме в града, а стоповете на колата ни не работеха. По едно време ни настигна някакво волво и се опитва да ни спре. Ние продължихме – волвото пак ни настигна и ни спря.
                Изскочиха двама юначаги, единият тръгна към нас. Виждам, че ще стане въргал – направо насред централния булевард. Наложи се и аз да сляза.
                Те псуват на три ката, естествено. Аз какво да направя? Кажете ми, моля ви! Какво трябва да направя? Да му кажа: “Не се ли видиш, говедо нещастно?!” Да се бия? И през ум не му минава, че мога да защитя себе си и приятелите си.
                Чувствам състоянието му и честно казано, направо ме досмеша. Но не мога да му се усмихна – ще ме разбере погрешно. Нарочно не се усмихнах. Просто казах:

                • Честит празник!
                • Той се обърка:

                  • Какъв празник?
                  • Казвам:

                    • Че се срещнахме!
                    • Той така ме изгледа… Казвам:

                      • Искаш да се бием ли, брат ми? Искаш да ме унищожиш?
                      • Да, искам!
                      • Но аз не искам.
                      • Защо?
                      • Защото нямаш никакъв шанс – и извадих една тапия, в която пише, че имам черен колан по карате и че съм тренирал по източни бойни изкуства представители на едно много известно държавно ведомство. Казвам: - И сега? Какво да правим? Какви ще ги дъвчим?! Ти си мъж и аз съм мъж. Предлагам ти най-доброто: моля те за извинение. Накратко, да оправим нещата.
                      • Той се усмихва, другият също. Още там обменихме визитни картички. Разбрахме се след два-три дни да се срещнем в някой ресторант… Поседяхме, поговорихме… И толкова.
                        ...
                        … Преди много години моите Наставници казаха, че ми е време да стана учител. Наредиха ми да намеря и подготвя свои собствени ученици.

                        • Както намериш за добре, така ги обучавай – ми рекоха. – А след като приключи експериментът, ще подготвим учениците ти по класическия начин.
                        • Имах на разположение точно една година. И с оглед на личните си недоволства от мои Учители се заех със задачата по мой начин – според моите възгледи, регламенти, светоусещане. Реших да поправя всичко, което не ми харесваше.
                          И след съответната подготовка реших: време е!
                          На едно от оздравителните упражнения случайно попитах: “Някой да иска да овладее моята професия?” Вдигна се гора от ръце!
                          Помолих моите помощници да запишат всички желаещи и когато наберат двеста души, да ми кажат. След някое време, когато се записа и последният желаещ, дойде време за експеримента.
                          Събрах всички кандидати заедно и им направих контролна проверка за калпав и скапан характер. Питам:

                          • Кой защо е тук?
                          • Един ми отговаря:

                            • Искам да помагам на хората!
                            • Прекрасно!
                            • Друг:

                              • Работя в поликлиника, но преглеждам много малко хора, двайсетина души максимум. Искам повече!
                              • Идеално!
                              • Трети цял живот искал да бъде психолог. Направо нямам думи!
                                Същевременно разпитвам: колко печелите на сегашната си работа?
                                После цял час проповядвам високопарни глупости как са избрали правилния път, какви прекрасни специалисти ще станат… Че тук ще получат всичко, към което са се стремили… Но има нещо, с което ще се наложи временно да се примирят.

                                • Тук ще намерите каквото си пожелаете, но заплатата ви ще бъде колкото е в сегашната ви служба!
                                • Как мислите, колко от тези пауни дойдоха на другия ден? Трийсет и петима! Сто шейсет и пет души явно се бяха споминали пътьом – все пак беше зима!
                                  Останаха трийсет и пет…
                                  За тях подготвих още няколко изпитания – разпъждах ги безпощадно. Задържах само дванайсет души.
                                  Шестима от тях изобщо не пасваха на нашите параметри, бяха антинорма.
                                  Защо ги взех все пак? Ще отговоря.
                                  Тези нещастници искаха да обучават другите как да бъдат здрави, а те самите имаха хронически заболявания.
                                  Всички те бяха от рядката порода участници в оздравителен курс, които не бяха възстановили здравето си заради различни особености на характера.
                                  Честно казано, такива не мога да ги понасям. Защото те са моето поражение. И какво става? Именно те идват с желанието да обучават други.
                                  Добре, реших да ги оставя, за да ги наблюдавам и да изучавам спецификата на характерите им.
                                  Трябваше да създам лакмусова хартия, с чиято помощ бъдещите педагози ще могат да разпознават сред желаещите да се обучават при тях именно онези, които изобщо не трябва да припарват до работа с хора.
                                  И така, шестима от учениците ми бяха… сами разбирате какви, четирима –бъдещи педагози, а останалите двама външно никак не отговаряха на нашите мерки.
                                  Едната – дама на възраст, беше минала шейсетака. Побеляла, сгърбена, беззъба, с дрезгав глас, но всичко това се компенсираше от любовта й към хората.
                                  Другият беше абсолютно плешив, главата му гола като билярдна топка. Същински Фантомас, плашило за хората! Но и той притежаваше интересно качество, много необходимо в нашата работа – жажда за знания.
                                  Възторжено работих с тях девет месеца. После ми телефонираха моите Наставници и ми казаха:

                                  • Трябва да похвалиш публично всеки свой ученик поне три пъти.
                                  • Похвалих ги повече пъти. Ах, как се радваха, как от щастие “разперваха” опашки и други части на тялото! И веднааага ги хвана в остра форма “звездната болест”!

                                    • Сега публично се скарай на всеки – пак поне по три пъти – последва нова заповед от моите Наставници.
                                    • Но на мен ми беше жал за учениците, затова ги посмъмрих един-два пъти, и толкова. След всичко това Наставниците ме извикаха.
                                      Още преди да стигна дотам, научавам, че в училището ми се е вдигнал бунт. Учениците ми съобщиха по телефона, че повече нямат нужда от услугите ми!
                                      Но аз още не бях ги научил как да си създадат собствен бизнес! Затова пък те бяха решили нищо ново да не създават и да останат там, където получаваха знанията си, като премахнат само една малка пречка – мен.
                                      Тук, скъпи мои, държа да бъда максимално обективен. Нищо не съм променил. Съдете сами.
                                      Когато през смях разказах на Учителите си, че експериментът е свършил преждевременно, те ме настаниха насреща си и дъъълго и подробно ми обясняваха къде са ми грешките, в кое съм нарушил правилата и вселенските закони.
                                      Нека разгледаме заедно грешките ми, които и вие случайно може да направите.
                                      Първо. Моите ученици получаваха знания, а не даваха нищо за тях. Така не става.
                                      Второ. Уредих студентите си със стипендии – по-големи от средната заплата. Много ми се искаше да мислят само за курса, а не как да изкарат насъщния си хляб…
                                      Тоест дори им плащах солидни суми, задето ги уча. Това е двойно нарушение.
                                      Трето.  Те много лесно, без ни най-малко усилие се озоваха на върха на педагогическото изкуство, тоест в театъра за моноспектакли.
                                      Четвърто. След края на обучението очакваха да получат още нещо. Така че постъпката им беше съвсем закономерна.
                                      За нарушаването на тези закони трябваше да бъда наказан.
                                      Настанницити ми посочиха всички грешки и няколко години ме подковаваха как да обучавам ученици.

                                      Впрочем май забравих да ви кажа: наложи ми се да напусна и да оставя учреждението си на бившите си курсисти.
                                      Беше ми криво…
                                      Но бях благодарен на Учителите си, които ускориха скрития процес. Този вирус можеше да проникне в мрежата от институти, която покорният ви слуга е създал в целия свят.
                                      Според мен опитът мина чудесно! В този експеримент участваха дванайсет “ученици”, а сега благодарение на тях в нашия колектив работят над хиляда и петстотин души в различни страни по света!
                                      А какво стана с онези мои ученици?
                                      Шестима обикновени жители на мегаполиса се появиха в моя живот, преподадоха ми сериозен урок и изчезнаха.
                                      Къде са сега? Господ знае! След година-две се върнаха към предишните си професии, тоест откъдето бяха дошли.
                                      А сега за съдбата на шестимата, които взех с мен.
                                      Четирима станаха прекрасни специалисти, които вече имат свои ученици.
                                      Жената (от онези двамата) стана майка Наставница на мнозина видни педагози в нашата организация.
                                      За ваше сведение тя с усилие на волята успя да се превърне от смачкана сива стафидка в прекрасна жена. Сега е на 72 години, но изглежда максимум на 55!
                                      Другият ми ученик понастоящем оглавява собствен център. Той е голямата ми гордост!
                                      Защо ви разказах тази история?
                                      Някой ден благодарение на общия ви труд вашите помощници-заместници ще забогатеят. И тогава е възможно да се проявят някои скрити черти на характера. Дори те може да не ги подозират, не само вие.
                                      Така че може да се случат най-неочаквани неща.
                                      Да вземем такава често срещана житейска ситуация

Академик Норбеков набира бъдещи милионери по 495 параметъра

ИНВАЛИД С ЧЕРЕН ПОЯС ПО БОЙНИ ИЗКУСТВА

Интервюто на Начо Халачев може да видите тук...

Мирзакарим Норбеков: Съдбата не пожела да се срещна с Ванга

Защо Мирзакарим Санакулович води лично "Работилница на успеха".

Прегледайте вградената снимкова галерия онлайн на:
http://norbekov.bg/%D0%BF%D1%8A%D1%82%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0#sigFreeIdf3ff9e4bcb

Прочетена 9894 пъти
Още в тази категория: За системата »

Нашите партньори

janua 98 logo
norbekov russia
norbekov uzbekistan
norbekov europe
zalti stotinki slider
allegro vivace suggestopedia
norbekov uk

Мнения и резултати

"След обостряне вследствие на фарингит ми се успокои гърлото.Имах късогледство от 3 години- махнах очилата."Ромелия 

"Голямо подобрение на зрението, заличих белег от операция, отслабнах, спря ха болките и теченията вследствие на възпаление на яйчниците и...

Здравейте, това е моята история - как ослепях на Запад и се излекувах на Изток... ...беше топло лято там далече,...

"Понижих стойностите на кръвното налягане, голям подвижност на гръбнака, вследствие дискова херния, преодолях умората и подобрих емоционалната си устойчивост" Лили 

Ще ви се представя с името, с което моят Любим ме нарича – Мурка. “М“ като първата буква от собственото...

" Всеки човек в определен момент от живота си има нужда някой да му покаже пътя. Благодаря ви!"Х. Ахмед 

"Осезателно подобрение след болки породени от колит.Имах разширени вени- след 10 дневния семинар почувствах подобрение,няма оттичане и неприятно парене, свободно...

"Винаги съм знаела, че човек има всичко в себе си, но някак само интуитивно и благодарение на курса получих техники...

"За пръв път участвах в курс,който разглежда човека като цяло.Научих много за тялото, душата и духа, за това как да...

"Всичко в мен се промени шеметно.Ще продължа да работя"Елена

"Това,което научих от книгите на Норбеков е, че мога всичко,стига да го желая достатъчно силно и да съм готова да...

Ако някой ми беше казал, че ще имам второ дете преди 2-3 години, щях да се позасмея и да му...

"Благодаря от цялото си сърце! За тези 10 дни постигнах резултати за години! Нямам язва, гръбнака ми е гъвкав, без...

Прочетете повече по темата тук  

Много съм благодарен,че чрез тази методика получих увереност в своите възможности.При дясно ухо след неуспешна операция,натъпкано с тампони,което въобще не...

"Намаля ми хроничната кашлица, подобрих зрението си,чувствам комфорт в областта на врата и гърба...на всякъде-чувствам, че живея! Отдавна се стремя...

Интервю с Влади Въргала

Влади Въргала: Излекувах си язвата и дископатията със системата на Норбеков. В момента съм в крещящо здраве, спрях алкохола и...

  Преди оздравителният семинар След завършване на 10 дневния семинар След самостоятелната работа Р.Йо. Оперирана щитовидна жлеза В ремисия В...

"Благодаря за втората рожденна дата! До започването на курса бях като в лабиринт-знаех, че има изход, но не намирах верния...

"Дойдох на курса, за да си оправя очите.Успях! Аз съм още млада, сега изграждам характера си и курса ми оказа...

"След мозъчен инсулт,понижих диоптрите с 1d.,ползвам си дясната ръка и общо подобрение на зрението" Добрин

"След семинара по системата на акад. Норбеков станах по-толерантна към различните хора, постигнах всичките си цели, станах по-добра към себе...

"Значително увеличена яснота на погледа вследствие на склероза на очния нерв. Намаляха болките в гръбначния стълб и ми се повиши...

Здравейте, днес бяхме на очен преглед. Докторката след прегледа остана да размишлява:) Понеже за едно лято Анжелика,която изкара оздравителния детски...

"Много е трудно с думи да обесня емоционалното въздействие на курса и на всичко, което преживях по време на занятията...

Красотата на човешката природа – възможността да растем, да се развиваме и да откриваме скритите си възможности Нели Георгиева

Системата на Норбеков в България. Мнения и резултати от Работилница на успеха 2012 година (Мастерская 2012 г.) - Видео  ...

Майката на Веско: По-спокоен, обичлив, по-изпълнителен. От майката на Вики: Стана по-весел, по-упорито отстоява своите желания. По-уверен е в себе...

Най-важното - осъзнаване на действията и постъпките на другите, на моите действия и постъпки и виждане на закономерностите, които ги...

Оздравителният курс по системата на Норбеков помага не само в лекуването на здравето, той лекува и душата. Учи ни да...

Започнах Интернет курса по системата на Норбеков заради дългогодишна депресия, стрес, изтощение и хронична умора, хронично неудовлетворение. Исках толкова много...

Много се радвам, че проявявате интерес към курса и системата на Норбеков. Постигнах чудесни резултати, след като завърших първата част...

Физическа и духовна пормянаИва Горещо препоръчвам да се захванете със собственото си щастие!!!Георги Дойчинов

След 1 оздравителен курс и по време на самостоятелната работа се възстанових от радикулита и от постоянните болки в кръста!...

{youtube}tQU06vhqDp4|100%|320|0{/youtube}

  С какви заболявания дойдохте(продължителност на заболяването) Резултат в края на 10-дневния семинар Б.Х Хронична уро-инфекция с чести кризи От...

Изповед на Донка Кавалджиева Здравейте всички, които все още вярвате в себе си, колкото и изтъркано да ви звучи!!! Аз...

".... М. Норбеков успя да ме накара да повярвам, че всичко е възможно, стига да опиташ. Допада ми неговата духовитост....

"Стегнах фигурата, подобри се еластичността на кожата ми, подобри се зрението и контрастността на виждане"Снежи

{youtube}3-UTg_GO17Y|450|320|0{/youtube}

"Вече виждам последния ред на таблицата!” Вероника "Вече виждам неща, които преди не съм виждал, не се разболявам  и съм...

Не съм повишавала кръвното налягане по време на курса. Намалих наполовина дневната доза от лекарството "Ксетонор"и се чувствам много добре...

Преди повече от половин година изкарах Оздравителния курс на Норбеков - за деца при Соня. Спомням си, че малко преди...

Резултати от учебно-оздравителен семинар I-во ниво по системата на Мирзакарим Норбеков, София, 22.06-01-07.2013г. {youtube}SQ5bXxRQlmw|100%|320|0{/youtube}

Резултати от VIP оздравителен семинар в Боровец 2013 {youtube}soqr3IZp71o|100%|320|0{/youtube}

Казвам се Тодорка Ралева, 64 год. от гр. Добрич. Преди две години се запознах с метода на Мирзакарим Норбеков, посещавайки...

Чудесен резултат на Гергана К.

Преди 2 години без външни причини започнах да пълнея, да губя своята жизненост и енергията. След дълго „разследване” ми откриха...

Здравейте, Аз съм N.B, пенсионер.Дълго време ме убеждаваха, че дори и на такава възраст, ще мога да извлека полза от...

В.М. "След депресия и паническите разтройства започнах да се чувствам по-самоуверена, по-спокойна. Усещам увереност в собствените си сили." Д.М. "След...

Ж.С. "След занятията изчезна половин диоптър, подобрение на състоянието на кистата, научих се на отговорност и търпение." Я.Р. "Страдах от...

С.С. "Овладях страховата невроза"   М.М. "Един диоптър по-малко, намалих размера на белег с 3 см."   Д.Д. "Увеличих ръстта...

Резултати от първо оздравително ниво по системата на акад. Норбеков, проведен в София, 2014 година. {youtube}6_ohDQKIb-Q|100%|320|0{/youtube}

С.Б. "В началото беше болката в дясното рамо и ограничените ми движения. Болки в кръста и ограничени движения в тазобедрената...

П.К. "Дойдох с дискова херния-вече нямам болка, с разширени вени-намален е участъка и размерите." И.Ж. "Намален диоптър и свиване на...

К.М. "Имах плексит и наднормено тегло. След семинара мускулите ми се тонизираха, изчезнаха болките, подобрение във физиката и намаляване на...

Вълнуващи резултати от похода в Странджа 2014 година   {youtube}http://youtu.be/8mQhjKeIwVc|100%|320|0{/youtube}

Моменти от детския курс в София - 08.09.2014 - 13.09.2014. Награждаване, сертификати, резултати, концерт! {youtube}http://youtu.be/IM3ty5yAGKM|100%|320|0{/youtube} 

Анкети - преди и след курса

Анкети - преди и след курса   Учебно-оздравителен семинар I-во ниво Мнения и резултати от Учебно-оздравителен семинар I-во ниво Учебно-оздравителен...

НА ВАДИМСъс силен Дух,непоклатим,Учителят ни скъп Вадим,ни води смело все напред.Държи на точност и на ред. Той мъдър е и...

Вдъхновяващи резултати от първо ниво по Системата на Норбеков   {youtube}FVpcMXpRzzQ|420|320|0{/youtube}

Бил съм и на 2ро ниво и на Интуиция. Благодаря много, че ви има и ни помагате да се самоосъзнаваме...

Карах курса преди 13 години,свалих 3,5 диоптъра очила и до сега чеша без очила и никога няма да са ми...

«
»

Бюлетин

Въведете Вашия мейл адрес, за да се абонирате.



Facebook Фен страница

 

Контакти

footer-contact-phone02 9878730

footer-contact-mailТози имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

footer-contact-mapСофия,
пл. "П. Р. Славейков" 11, ет. 5

Банкова сметка:
IBAN: BG29STSA93000021744640
BIC: STSABGSF
Банка ДСК ЕАД
"Жануа'98" ЕООД
* Всички такси са за сметка на наредителя!