Системата на Норбеков

16 години в служба на вас
Петък, 05 Юни 2020 12:04

Откровена съм (в последно време особено) - Златина за Странджа Избрана

Написана от
Оценете
(1 глас)

Откровена съм (в последно време особено). Многословна съм (най-вече през цялото време). Не обичам дъжда (…).

21ви август. около 22ч. София. Спирка на тролей №9. ПОРОЙ

Седим и чакаме тролея. Аз седя – останалите чакат, той също. И той, както и другите от чакалнята, е недоволен – недотам щастлив (кое и къде там - не е ясно). Хората, накъдето и да погледнеш, са изнервени до (че и отгоре на) предела на възможното – сърдити, намръщени лица, забили поглед в земята, мислено пращащи импулси „Спри да ме зяпаш”, „Друга работа нямаш ли си”, „Скапано време”, „Къде е скапаният тролей”.

dujd norbekov Вече отива към 22:05, а тролеят трябваше да е дошъл преди десетина минути. Ужас!.... Не, по-скоро… СРАМОТА!!? Всички   около   мен, включително и приятелят ми, нервно поклащат по нещо – чадър, крак, чуждото щастие (което, за да сме напълно   искрени,   някои от нас така старателно си пазим от ‘натрапници-недоволци’). Друго освен оф-кане, пуфтене и другите им   разновидности   не   се чува.

 Седя си и, вглъбена в собствени размишления, оглеждайки се, виждам около себе си лица, които не искам да бъдат свързвани   с мен, с това как аз изглеждам, докато чакам тролея (или как изглеждам въобще) – лица – точно като моето, когато ме капне   капка   от някой капчук, опръска ме я деликатно, я не някоя кола, когато някой, без да иска, ме блъсне на улицата – абе, онова   лице, отговарящо на състоянието „взех решение да гледам накриво”, което, предполагам, не е познато само на мен. От   близо две седмици не се бях сещала сещала за него

 Не обичам дъжда – или поне така разсъждавах допреди две седмици.

 Дъждът ме зарежда и, колкото по-силно започва да вали, толкова по-приповдигнато става и настроението ми – започвам, напук   на чакащите, да се радвам на всяка следваща капка - ако случайно падне така, че да опръска някого и да го намръщи   допълнително – още повече се радвам. Усмихвам си се сама на себе си и, без да съм усетила, в следващия момент вече се смея.   Приятелят ми недоумява как, на фона на апокалиптичното ДЕСЕТМИНУТНО чакане, пропиляно на спирката на деветката, аз се   забавлявам. Без да се замислям, съвсем неангажиращо му казвам: ‘’Виж, аз съм на същата спирка, на която си и ти, и съм точно толкова, че даже може би и по-мокра от теб, но пък съм усмихната и се радвам, а ти си пуст - чакаш, изключил мозъка си за всичко останало от завоя на Раковска и кога от него ще се появи тролеят Спасител. Не си тук, камо ли пък сега – искаш да се затичаш възможно най-бързо до точка B (така де, тролеят да се затича), забравяйки изобщо за точка А и времевата чертичка между тях.” Отвръща ми, разбира се, с “К’во ти е, бе!?” + физиономия, изразяваща двойно на думите неразбиране. „Именно – добре ми е, а ти не си спрял да си нещастен, откакто чакаме, даже от доста преди това. Вземи го оцени тоя момент, оцени го тоя дъжд - оцени това, че си тук с мен, в нощна София, че имаш идеална предпоставка за толкова много романтика, за щастие под дъжда. Престани да си зависим от поредната отсечка А-B. Замисли се какво ти се случва сега - до момента на идването на тролея - бъди тук, с мен, с момента.”

Не, не - бъркате се, ако мислите, че отговорът беше от рода на „Боже, колко съм глупав, ела тук да те прегърна, всичко, което казваш, е толкова вярно”, нищо дори подобно на това, а просто - ‘’Ти си луда, бе, не си нормална” .

Мълчание в рамките на 1 минута и след това сама не повярвах на това, което чух - „Каква си ми готина само”.

Връщаме лентата мъъъничко назад.

Казах ли вече, че не обичам дъжда? Относно това, че съм многословна - мисля, сами се убедихте.

dujd norbekov2 8ми август. рано сутринта (за тези като мен, за които около 11 е повече от рано). село Евренезово (последни дата и място, колкото   да   послужат за ориентир - оттук натам всичко се слива в едно, така де – две пространствено-времеви понятия – ТУК. СЕГА.)
 Официално ден първи от похода ни с Норбеков – отправна точка е село Евренезово, откъдето потегляме нанякъде – към някакви   други села. Програмата изобщо не съм я поглеждала (тук идва моментът за въвеждане на откровеността) и нямам идея накъде   точно   ще вървим, знам само, че трябва да пристигнем в Бръшлян след има-няма 4-5 часа (теорията за спринта- надбягване-   догонване от точка А до точка B тепърва ще бъде развивана и доказвана).

  Всички вървим, в група, уж. Всеки обаче все още е себе си, но не онова себе си, което е дошъл в желанието си да намери с   помощта   на Мастера, другото – онова с лицето „накриво”, което по-нагоре споменах. Не е задължително на всеки да му личи по   един и същи начин - някои са усмихнати и особено разговорливи, други – вглъбени в, разбира се?!, себе си, трети просто вървят,   без   да знаят защо са тръгнали, останалите – не ги забелязвам. Самата аз мога да бъда причислена към всяка една група – търся да   се запозная с някого, да не изглеждам прекалено самотна и ‘не в духа на групата’, след това пък решавам, че трябва да съм малко   по-свързана с природата, все пак съм на поход в Странджа, и се умълчавам, започвам да гледам какво има около мен и да се   наслаждавам, след което обаче бързо ми писва и се понасям някъде обратно в София, при проблемите, които за едно 20-годишно   момиче, естествено, няма как да са малко, камо ли пък да са незначителни. Спирам да гледам наоколо, забивам поглед в краката си   и си мисля как май не съвсем обичам дъжда. А, да – споменах ли, че почти веднага след тръгването ни от Евренезово започва да вали от онзи ситния, мокрещия дъжд, който или много обичаш, или предпочиташ да кажеш, че „не съвсем” ти е любим. Дъждобранът ми едва се закопчава и по-скоро бих го махнала, но това означава да се намокря – не-не-не, ще търпя.

Спираме и Мирзакарим Санакулович започва да говори. Чувала съм това, което, изглежда, ще ни каже, и преди – в Узбекистан - тази пролет, когато докато повече от 120 души вървяхме из пустинята, не само на нейната територия, но и много отвъд нея се чуваха надвикванията на повече от 120 гласа - всичките едновременно – без прекъсване. Някои говореха гласно, помежду си, други - със ‘себе си’, наум - надвиквахме се с природата. Тогава Мастера спря и се обърна уж общо, а всъщност към всеки поотделно – никой не беше там, никой не беше видял маковете, чул птиците, насекомите - заради своя собствен, който така обичаме глас, никой не беше чул гласа на природата, малко бяха тези, които изобщо гледаха настрани и попиваха, оценяваха – дишаха. Включвам, разбира се, и себе си. След тези думи, които засрамиха и бързо свалиха на земята по-голямата част от хората на похода (а това се случи към средата му, когато се предполага, че вече си разбрал някои неща и не ти е нужна такава лекция), всеки тръгна с нов поглед за в оставащите четири километра от маршрута – видяхме маковете. Да, тогава наистина бях виновна и бях от полезно засрамилите си, защото точно, преди да ни спрат, не спирах активно да ‘общувам’ близо 40 минути – говорене, говорене, говорене - и то празни, пусти приказки, бълвоч, ако щете - важното е, че изобщо не бях запомнила откъде сме дошли, камо ли пък да съм видяла нещо от пътя. Сега, в Странджа, обаче вече си знам урока и мълча. Или поне така си мисля. Норбеков ни спира и ни приветства в планината, а аз, през призмата на изпатилия, започвам да гледам всеки един от съпоходниците си – кой как реагира на импровизираната беседа „стоп-добро-пожаловать-в-Страндже”. Повечето си мислят, че сега ще чуят първите екзистенциални истини за живота си, които веднага ще им разкрият пътя към успеха и щастието (а всъщност и не са далеч от истината), има обаче и други, които като мен, смятат, че са с привилегии - знаят защо спираме още след първите няколко въвеждащи думи, последвани от : „Мои родные (и тук вече превод в ефир, без да се заблуждавате, че цитирам дословно), закъде сте се разбързали? Телата ви са тук, а мозъците, или каквото е останало от тях, защото и без друго ги нямате – не са с вас – все още сте в града – кой в София, кой в Пловдив, кой в Москва, Ташкент… Видяхте ли нещо дотук, попихте ли свежия въздух на Странджа!?” Масовият отговор (и без статистика на социолог) е ясен. Усещам същото чувство като в пустинята в Узбекистан.

Не, не е същото – забравила съм го и сега наново го преживявам. Аз изобщо не съм тук, изобщо не вървя сега, нито слушам сега – вървя вчера и деня преди това, и деня преди него, и по-предния - и съм norbekov 3dujdтам – там нещо ме е вълнувало, там - не тук. Защо изобщо си мисля, че като не си поглеждам телефона един час, и то просто защото е сравнително рано и никой не ме е потърсил, и като не вървя, говорейки с всеки възможен – ако може и пред, и зад мен, то не съм от групата на длъжните да се засрамят. Не си спомням нищо от изминалия километър, а помня, че се опитвах да запомня каквото и да е именно в случай на подобна ситуация - за да мога да си успокоя липсата на мозък с наличието на няколко храста и половин дърво. Стана ми едно такова гузно, лъжа себе си, лъжа хората около мен.

 Дъжда не го обичам – не „просто”, не „съвсем” – а „въобще” - обаче не въобще го обичам - с благодарност въобще го обожавам. Както и Норбеков. Думите му, в комбинация с ромоленето на дъжда, което е ромолене до един момент, а след това очистващ валеж и накрая силно измиващо те от града, от всички мисли, от СЕБЕ СИ поливане,блъскане с вода – това е Началото. Не вечерята в Сарафово на 7ми –предния ден, и не слизането от автобуса в Евренезово са старт на похода за мен – а дъждът, изплакнал ни от мръсотията на всичко, с което свързваме лицето „накриво” , и нееднозначното „Идите нафиг”, с което сме пратени по начало да се окъпем. Тук преводът вече е избор, не в пряк ефир.

dujd5 norbekov

 

 

 Село Бръшлян е уникално място в сърцето на Странджа, което съжалявам, че по-рано не съм посещавала (но пък, от друга страна, се радвам,   защото за себе си – истинското мен си, съм сигурна, че това няма да е последният път). Не знам дали споменах, че съм и изключително   емоционална – и ТУК, и СЕГА, че и даже когато самата аз не съм в тях – абе, вълнувам се, преживявам, ‘’треса се’’.

 

 

dujd norbekov6

Гостоприемството на бабите от Бръшлян и топлотата, с която ни посрещат от центъра на селото, за да ни поканят в домовете си, не може да бъде описана с някакво си словоизлияние, просто я има – и тя е в тях, а вече е и в нас. Седенката с песни и танци, характерни за Странджа, е нещо, което ме докосва толкова силно, че очите ми се насълзяват няколко пъти. Гледам да го скрия, защото още е първи ден и не знам дали в тази група прекалената емоционалност ще бъде възприета като „какво толкова” или нещо хубаво, за предпочитане. След това виждам Доби (която, като филолог, ако чете, ще помоля предварително да си затвори очите за евентуални бъркащи ѝ точно там грешки) да плаче и се успокоявам – явно ще мога и аз да си поплаквам чат-пат(пат-

пат-пат), ще имам ‘сродна по рев душа’, с която да мога да споделям подобни мигове. Пускам сълзичка. Бръшлянските баби са прекрасни жени – пеят и танцуват от сърце, такива красиви благословии отправят към групата ни - Бабур и Настя са щастливци да бъдат лично благословени за цялата година напред. Аз съм щастливка да бъда на това място, именно с тези хора, именно на тази дата. 

   norbekov 7dujdПоходът „Работилница на успеха” е изживяване, което не се забравя. Всичките ми   преструвки и задръжки са в София – не успяхме да организираме нощно къпане /по отношение на задръжките/, но пък успяхме дружно да   попеем,  което пак, по отношение на задръжките, принципно си ме задържа достатъчно, за да не се осмелявам да го правя пред всекиго. (МОИТЕ   ИСКРЕНИ ИЗВИНЕНИЯ НА ЕВЕНТУАЛНО УВРЕДЕНИТЕ СЛУШАТЕЛИ) АХ, МОРЕТО! 

 „Ах, морето” – харесвах Тони Димитрова, не съм сигурна дали все още е така – изпитвам смесени чувства. Разбира се, че я харесвам - обичам   тази жена и нейната песен, и колкото пъти по време на Похода да решавах, че има „надежда една” и тя е да спрат да я пускат на всеки 15 минути   в автобуса, толкова пъти разбирах, че именно тя – песента за морето (а впоследствие и самото море), е това, което ни спасява. „Кой ще опита   сега да я спре?” - От 7 до 17 август със сигурност никой не успя.  Българи, руснаци, украинци и узбеци пеят „Ах, морето” с пълно гърло и скачат   и танцуват по и между седалките в автобуса– незабравим момент, в който разбираш, че си далеч от терзанията дали да си позволиш да   поплачеш  (направо го правиш), дали това е мястото ти (разбира се, че да), дали човекът до теб в автобуса те разбира (никой друг не те разбира   по-добре). Шегувахме се, че песента ще ни стане омразна, а за чужденците ще е любима, но е факт, че я видяхме както на техните, така и на нашите facebook стени. „Бряг си намира всяка вълна”. :) norbekov8 dujd

Освен десетките (а според някои и десет по десет по десет) километри, които изминавахме на ден, красивите места, които виждахме, и чудесата на природата, до които бяхме благословени да се докоснем, уроците, които научихме, са за цял живот, или поне до следващата Мастерская, когато ще питаме отново същото и ще получим двата така добре познати палеца между средния и показалеца, или чисто и просто едно благозвучно (казано с обич и усмивка) Иди нафиг! 

 

norbekov 9dujd

 

 За себе си на този семинар, макар че не искам да го определям като нещо толкова постно   звучащо, защото тези 10 дена бяха далеч повече от едно събитие просто с лекции и занятия   между другото, имах много въпроси, които може би не смеех да (си) задам, за които и не осъзнавах, че имам нуждата да попитам. Е, не попитах, но   отговорите ми бяха дадени така, както не съм и предполагала, че ще ми се поднесат. Ежедневните срещи с Мирзакарим Норбеков бяха най-чаканото   от  всички ни изкачване на Планината Аз: когато сме най-уморени, когато изобщо нямаме сили, когато заспиваме, когато ни боли глава, когато дори   не  ни е до слушане, когато искаме просто да спрем, да починем, да се приберем – заговори ли Норбеков, всички замлъкваме и попиваме, затаили сме   дъх (или пък дишаме учестено) и сме в слух - кой каквото може и за което му е нужно. Да не си представите сега някакви зомбирани 40-50 човека,   парализирани от Истината, която им се разкрива пред очите…. Макар че, като се замисля, май си беше нещо такова : ) – словото на Майстора е   пленяващо – но не защото ти казва какъв е Големият Смисъл на Големия Живот, който да ти начертае подробно, давайки ти лист с указания кое и как,   не – всяка негова дума те докосва и дори без да предполагаш, ти казва „Хей, ти, събуди се, чуй вътрешното си Аз, заслушай се в него”. Така поне беше и е за мен.

Норбеков се обръща към неженени мъже на 40 години и веднага изключваш (освен ако не спадаш към тях, което, по приятелски, не препоръчвам за бъдещи срещи с него :D) – не се отнася за мен, а всъщност той говори на теб, чрез тях той ти показва проблема, разрешава го за теб и ти го поднася сдъвкан, готов, почти смлян – само да понечиш да го вземеш. Говори ти за религия, говори МИ за религия и аз излизам от залата, защото МПМ-то (малък пикучен мехур) ми не може да издържи една минута и то точно когато засяга именно мен. Колко удобно. Говори за връзката с родителите и кое е правилно и кое не в отношенията с тях, а аз си мисля колко това не ме касае, как не ме засягат подобни неща, заблуждавам се, че нямам такъв проблем. В същия момент баща ми седи до мен и аз не мога да го погледна, без да го осъдя за всичко в живота ми, а майка ми - без да се чувствам виновна, че съдя баща си. В следващия момент Норбеков се обръща към мен и ме пита „Майка ти две ръце ли има, баща ти две очи ли има – ти нямаш ли същото, нямаш ли и ти като тях две уши, два крака…Не си ли същата? Защо съдиш?” Очите ми се напълват със сълзи и само кимвам в знак на „Да”, защото ако се опитам да кажа каквото и да било, първо – ще се задавя в собствената си същност на съдник, съдещ хората, дали му живот, научили го да говори, дали му думата „Да”, второ – ще бъда принудена да се изправя гласно пред задавилото се себе си. Норбеков се извинява, че ме е разстроил и продължава със следваща тема – моята беше приключена с точно няколко въпроса и 2-минутни сълзи, така де – за аудиторията в залата. Поставените цели и проблеми по този въпрос предстоят да бъдат разрешени – вече са в процес на изясняване и изчистване. norbekov 10dujd

Самият факт, че го пиша е немалък напредък, ето какво имам предвид под „откровена съм – в последно време особено”. Откровена със СЕБЕ СИ – болднато и с CAPS неслучайно. „А за какво говорехме” – пита Мастера, и вече и аз съм в слух.

  

На Работилницата всеки работи и всеки открива парченца от себе си – диалогът с вътрешното ти Аз е първото, което те вълнува, а останалото, което те вълнува, осъзнаваш, че отново е свързано със същия този диалог. Хората, с които се запознах, ами, не мога да опиша – тривиално е да кажа, че са прекрасни, уникални, невероятни и изключителни – да, те са такива, но е малко, малко е . Вече седмица съм в София и си пазя щастието, пазя го от такива, киснещи ЦЕЛИ 10 минути, цял ден, цяла седмица в чакалнята на тролея, който да ги откара до чакалнята на живота. Отказвам да разказвам какво и как е било там, споделям единствено тези страници и то за да се докоснат точните хора до това, което са изпуснали, да попият дори и хилядна от истинското, което беше, което за нас продължава да Е, и да не допускат подобни хилядни да са всички, до което си позволяват да достигнат.

 

norbekov11 dujd Щастието си е мое и съм решена да го запазя – да запазя състоянието си на вдъхновение, жизнерадост, радост от живота, любов към природата,   към хората, към родителите ми, към Мен самата - да не му позволявам да ме напуска, да не СИ позволявам да СЕ напускам. Е, да, отказвам да   преразказвам надълго и нашироко всеки вълшебен момент от това преживяване, което няма как да бъде ПРЕживяно, то е ИЗживяно и се живее   всеки ден. Когато ме питат, отговарям с по няколко думи и то добре подбрани според човека, който е срещу мен – една от целите, които си   поставих на Работилницата – от изключителна важност и същевременно много трудно нещо за мен, е да бъда малко повече егоист и да ценя на   първо място себе си преди останалите, да казвам „Не” на другите, когато искам да кажа „Да” на себе си, да се уважавам, преди да се разпилявам в   опит да угодя на човека срещу мен. И не, няма да отида там, и не, няма да се пренебрегна, и не - няма да споделя на всеки красотата от с   собственото си щастие, което имах възможността да открия. За хората обаче си позволих да поразкажа, не се сдържах. Срещнах истински и чисти   хора, пред които си позволих да бъда по-открита, отколкото съм била някога пред най-близките ми, пред самата себе си. Отворих се за тях,   общувах и срещнах същото отсреща. Опиянена съм от атмосферата, която беше създадена и от която всички бяхме (и сме, съм сигурна, все още)   запленени. Не смятам срещата си с никого от похода за случайна, а и как бих могла. Заобичах тези хора най-искрено за по-малко от 10 дена,   позволих си да ги опозная, позволих на тях да ме опознаят.

 

norbekov12 dujd

Плаках, смях се, пях и танцувах с тях – разменях си кашкавала от сандвича за из път за ябълки, помагах и бях благодарна, че помагат на мен, делях един покрив с непознати, които до края на похода ми станаха най-близките, делях един път, една усмивка, едно пълноценно разстояние AB, в което A и B са щастието сутрин и още по-пълното щастие вечер. На всичките ‘’делях’’ по едно „спо” отпред - СПОделях, СПОделих живота си, всеки ден го споделЯМ. Влюбих се в щастието от общуването с нови хора, които отвориха душите си и бяха себе си пред мен в най-чистата си форма. Не познавам друго такова – подобно. Благодарна съм на всеки един, допуснал ме до себе си, това за мен означава и е много. Благодарна съм и че ми позволиха самата аз да го направя в замяна.

Не обичам дъжда. Или не съвсем. Или го обожавам – не знам.

Със сигурност, когато ни изпраща на тръгване от Ахтопол, с надвисналите облаци над морето, дъждът не ми е най-любим – просто защото ми е криво – не, определено не бързам да хвана автобуса към София, но този път и аз с ъм от чакащите, и аз чакам с леко накривена физиономия – чакам някой да ми каже, че оставаме още, а не тръгваме, че морето не ни изпраща, че дъждът няма да завали на довиждане, а ще ни посрещне отново с пречистване и от идващия автобус ще зазвучи „Ах, морето”. Но всички се разотиват и моето аз, което след седмица ще казва въодушевено „Какво чакаш?! Живей за мига – бъди тук и сега!”, е завързано и със запушена уста, да не може да говори. Успявам да кажа на трима-четирима колко съм им благодарна и как ще ми липсва всеки един миг с тях, едни прегръщам, с други в бързината се здрависвам – някои – изобщо не виждам, за да им благодаря за всичко и да ги прегърна - но те те го чувстват и без да успея, знаят. Прегръщам Норбеков и отново, като когато ме попита „Нямаш ли и ти като тях две ръце” само хлипам и, без сама да знам как, успявам да кажа „Благодаря Ви, довиждане” – преодолях хлиповете, преодолях себе си. Прегръдка! Благодарна съм на този изключителен човек, че събира хората с присъствието си и ги кара да плачат от обич на тръгване, да се прегръщат едни други и да бъдат щастливи, благодарни и вдъхновени. Благодарна съм му, че позволи на всеки един от нас да бъде себе си и да се чувства свой, благодарна съм, че обича България и че е тук – за нас, със себе си, за себе си, с нас! 

Вече седмица съм в София. Обаче, доколкото си спомням, сама обещах да съм откровена. Поне като съм многословна и неориентирана по отношение на дъжда, да спазя и третото обещание. Аз всъщност все още съм в Странджа, изобщо не съм си тръгвала – и съм в Бръшлян, и съм на светилището Индипасха, и в Синеморец , и в Ахтопол - с красивите му залези и изгреви, и на св. Пантелеймон – до огъня, за ръце – в кръга на съкровени желания. Душата ми се изкачва по билата в планината, а сърцето ми се разлива по морските диви заливи… Tялото ми - то пише, пише, за да си спомним, да изживеем и да благодарим за сетен път – казвам до скоро, защото не се разделяме, а продължаваме- и заедно, с една Странджа повече, вървим и дишаме чистия въздух на Природата - Живот. До скоро!

38743211 10156501916532822 7211325385055666176 o
Запишете се за Поход 2020 1-10 юли: 02/9878730; 0897981955! Очакваме ви!

Прочетена 170 пъти Последно променена в Петък, 05 Юни 2020 13:00

Оставете коментар

Уверете се, че въведете цялата необходима информация, обозначена със звездичка (*). HTML код не е разрешен.

КАТЕГОРИИ

grafik

 

norbekov knijarnica